вторник, 25 юли 2017 г.

''Арт'' революцията в името на една посинена култура.

Добре, ще започна направо. Темата е дълга, началото не зная къде, но ще тръгна от някъде. 

Терзаят ме напослдеък няколко проблема. Първият е за изкуството в България и новите ''артисти''. Културата, която се разрушава от масовата медия, от масовия зрител и от онези, които не знаят на какво да се зарадват. От трендовете (тази дума я извадих от речника на модните блогъри, които също ще спомена) които помитат всичко, което досега е успяло да се запази. 
Сега вероятно си мислите, че говоря за Сузанита. Да, вероятно говоря за нея. Детето полу-фабрикат, което системата пъхна в микровълновата и ни го сервира без гарнитура. На 14 години всички се търсим. На 14 искаме да сме красиви, харесвани и може би обичани. Клишета и нормални човешки неща познати до болка. Дете, което търси одобрение в една антиутопия. Но не сгафи тя. Ние сгафихме. Ние я родихме, сега ще я отгледаме, ще я приобщим, ще я награждаваме и ще чакаме тя да роди още малки руси момичета, които ще ни радват колкото ни радва тя. Щом сме позволили вече да се роди едно такова дете, то тогава сега ще се раждат и други. Грешката е направена. Както казах - сгафихме и то жестоко. 
Но не, не искам да говоря за това дете. Искам да говоря за модерните революционери, артистите, които постоянно работят по ''проекти'', максималистите, които мечтаят групово в градинката пред Народен, писателите на стихове под формата на дълги (буквално дълги - вертикално дълги) фейсбук статуси с нова визия за романтика и еротика, бизнесмените артисти, тайните плагиати, филмовите и музикалните критици, които признават само Blue is the warmest color, фотографите, търсещи красотата в голото тяло на малолетни момичета, разбирачите на всичко, модните зверове и най-вече онези, които искат да бъдат известни, но не както е известна Сузанита. 
Аз съм амбициозна. Мечтая за уюта на театралната сцена. Наистина се потя както трябва да се поти един, човек, които вярва, че ще успее. И все пак, защо ме дразнят амбициозните младежи? Чета им статусите със основно съдържание ''Готови ли сте? Много скоро!'', гледам единствените им по рода си снимки в Инстаграм без филтър и със сериозно изражение и чета блоговете им и нещо кара косата ми да настръхва от гняв и някакво друго гадно, отвратено чувство. И седя сега и си мисля ''защо съм такава, защо не ги подкрепям, по-добре това, отколкото Сузанита..'', но не мога да се самоубедя, че ми харесват. 

Време е да се действа. Да се направи истинска крачка към извисяването на културата, която в момента е деструктивна от всякъде. Бавна разходка по крива пътека, която води ТАМ. Без да се натиска, без да се прекалява. Малка, бавна стъпка без злоба и твърде голяма амбиция. Време е да прояви търпение. Но не търпение като ''Ще почакам и ще се случи нещо'' , а търпение като ''Ще направя нещо мъничко, ще се развивам и тогава ще действам.'' Трябва да се направи нещо заради самото нещо, а не заради успеха му, който трябва да дойде сега веднага. Време е за много бавна, обмислена и тиха революция. Време е за нещо, което не изисква мигновена фейсбук слава. Нещо, което ще е там не заради гледанията, не заради четенията, не заради парите, а заради малкия тих душевен растеж на теб, които един ден ще те разпарчетоса на хиляди успешни стихове, песни , филми и каквото и да е. 

Не се взимайте толкова на сериозно. Не арт-вайте постоянно. Моментът ще дойде. 

Няма коментари:

Публикуване на коментар